В Играй със сърце“ един възрастен се обяснява в любов на

Детето е мъдър учител, от когото понечим ли да се учим, ще открием себе си | Д-р Фред ДОНАЛДСЪН

В „ Играй със сърце “ един възрастен се изяснява в обич на детето, което в миналото е бил. Д-р Фред Доналдсън, знаменит експерт в работата с изоставени и в неравностойно състояние деца, деца със специфични потребности, поведенчески проблеми и културни разлики, ляга на пода и учи смисъла на детството и играта – вън от културните правила. Той е основател на новаторската различна стратегия „ Истинската игра “ (Original play), която оказва помощ на подрастващите и техните родители да се оправят с проблеми като експанзията и насилието. Книгата му „ Играй със сърце. Свободата да принадлежиш – схващане и процедура “, плод на 30-годишно проучване на държанието на възрастни, деца и животни в процеса на игра, е номинирана за премията „ Пулицър “.

За докосването и неговата липса, която ни кара да се оковаваме в бронята на характера си, споделено от книгата „ Играй със сърце ”.

Повечето хора не осъзнават, че не знаят по какъв начин да допират. С израстването на децата това, което е почнало като нежно допиране по цялото тяло, става все по-умерено и сдържано, и към пубертета към този момент се свежда до ритуално ръкостискане и официална прегръдка, а от време на време се изключва изцяло. Ние се спъваме по пътя си като другите преди нас и предаваме своите комплицирани и спорни показа за докосването на тези, които обичаме. Същите тези родители, които гушкат сина си или щерка си на 10 месеца, се двоумят, когато детето стане на 10 години, и се въздържат, когато навърши 14 години. Детето, което дава и получава целувки на една годинка, на 10 счита целувките за нещо неуместно, на 14 години тайничко си мечтае за тях, само че няма да си признае, а по-късно на 17 години не може да живее без тях. Ние знаем, че „ гладът на кожата “ не понижава с годините; само че заради неспособността ни да се отнасяме почтено към докосването, то става несвоевременно, оскърбително и разрушително. След като толкоз дълго време сме живели без живителното допиране, ние ставаме студени, сковани и непохватни.

След ранното си детство ние безусловно стопираме да допираме. Представете си какво би станало, в случай че се отнасяхме към другите си сетива по сходен метод и казвахме на децата да си затварят очите и ушите, до момента в който са на учебно заведение. Изглежда неуместно. Ние обаче вършим тъкмо това с най-първичното си осезание, с най-големия осезателен орган на тялото – кожата.
Ние безусловно се оковаваме в бронята на характера си като големи раци. Както отбелязва Ашли Монтагю: „ Необичаният човек, без значение на каква възраст, наподобява напълно друго създание на биохимично равнище спрямо тези, които са били обичани както би трябвало. “ Лишени от допиране, ние ставаме хладни и нападателни. Все още продължаваме да поддържаме връзка с децата по този начин, като че ли имаме вяра в това, което доктор Джон Бродъс Уотсън е написал през 1928 година: „ Никога не прегръщайте и не целувайте децата си... Никога не им позволявайте да сядат в скута ви. Ако се постанова, целунете ги един път по челото, когато ви пожелават лека нощ. Сутрин се ръкувайте с тях. Потупайте ги по главата, в случай че са свършили извънредно добра работа или са се справили с сложна задача. “

Хората, считани за нещо по-малко от хора, са докосвани даже още по-малко. Отлични образци за това са прокажените в предишното, а в новата история – болните от СПИН. Отбягването на прокажените от стотици, даже хиляди години сякаш се повтаря още веднъж в отношението ни към жертвите на СПИН.

Впрочем, категорията „ недостижим “ е доста по-често срещана, в сравнение с единствено при тези две заболявания. Сандра К. Ларсън и Тифани М. Филд настояват, че децата и юношите с психологични болести доста рядко са докосвани. И в действителност, „ в множеството отделения за психологично заболели деца и възрастни се съблюдава правилото за „ недокосване “. Училищата от ден на ден възприемат стандарта „ хвани си ръцете прибрани “. Учителите употребяват докосването като форма на подучване и наказване – успокояващото потупване по рамото минава за премия, когато някой е постигнал положителни резултати на теста или си е седял тихичко и не е създавал проблеми. В множеството случаи учителите си служат с разнообразни форми на допиране, с цел да ръководят, удържат, насочват и провеждат децата, и ги употребяват при потребност, с цел да си свършат работата.

Без чувството за досег – като „ изтръпнал и безсърдечен крайник “ – сетивата ни се изключват и в следствие ни става мъчно ние самите да допираме, тъй като не даваме и не получаваме вярно нервните импулси. Също като възрастните в техните коли, децата от детската градина до гимназията се блъскат едни други и незабавно стартират да се упрекват и атакуват. Детската площадка и кварталът са територии, които се пазят и за които се борят. Например, през 1989 година Националният център за сигурност в учебно заведение дефинира хулиганските прояви в учебно заведение като „ може би най-недооценявания проблем в нашите учебни заведения през днешния ден. “ Основният проблем при грубиянското държание може би се корени в това, че децата не могат да си показват други форми на допиране.